23/07/2026
Хората зад книгите“ с издателство "Жанет 45"
ви срещаме с поетесата и писателка Оля Стоянова.
Оля Стоянова (1977) е доктор по журналистика, драматург, главен редактор на програма „Христо Ботев“ и хоноруван преподавател в Софийския университет. Тя е автор на сборници с кратки разкази, на документални и поетични книги, както и на едно издание, насочено към детската аудитория. За стихосбирката си „Улица „Щастие“ получава националните награди „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Двукратен носител е на „Аскеер“ за съвременна драматургия.
5 въпроса към Оля Стоянова
(текста на интервюто ще откриете https://janet45.com )
1. Творческият ти път започва с поезия, минава през проза и пътеписи, а наскоро посрещнахме и първата ти детска книга. Как те промени разходката между жанровете и в кой от тях се чувстваш най-комфортно днес?
Обичам мисълта на Хосе Ортега и Гасет, че „истинската история на човека е история на странстванията на неговото внимание.“ Така излиза, че всяка книга е резултат не на някакви големи планове, а се появява в отговор на това в каква посока съм гледала в определен момент – дали ми е било интересно писането на разкази или на поезия, на документални истории или на пиеси. Води ме собственото ми любопитство, а то очевидно се променя с времето и не е фокусирано само върху един жанр.
Но има и още нещо – сега вече знам, че животът може да бъде доста ироничен и да ни поставя на мястото ни. Помня, че когато бях на 25 години обяснявах наляво-надясно, че няма нищо по-глупаво от това да се лишиш от независимостта си и да пишеш драматургия, а после да зависиш от един куп хора – режисьори, актьори, директори и всички хора по веригата, които създават един театрален спектакъл. Изобщо не очаквах, че на 35 години драматургията така ще ми влезе под кожата, че дълго време ще виждам навсякъде само сюжети за пиеси. Помня, че се питах кога ще ми мине, все едно говоря за грип.
Опасявам се, че някакви такива гръмки думи съм казвала и за писането на детски книги, защото това беше територия, която изобщо не ме вълнуваше. Но „Хорът на уличните котки“ се появи по времето, когато с децата гледахме много куклен театър и четяхме много детска литература. Съвсем друг въпрос е защо ми трябваха близо 13 години, за да се наканя да превърна тази история в книга.
2. Голяма част от текстовете ти са проникнати от природния свят – от осезаемото му присъствие, недоизследваните му територии, неумолимите му закони. Кое от общуването с природата би искала да пренесеш към общуването си с читателя?
Вероятно усещането, че светът е по-голям от представите ни и много по-интересен. А също и доверието в природния свят, защото в него действат закони, които са по-силни от всички нас. Защото ако днес се случват чудеса, те ще се случват на територията на науката, в природата около нас, която не познаваме достатъчно добре.
И защото този начин на живот ми е много близък – независимо дали става въпрос за планини, за живот във високото, за доброволчески лагери или за репортажи от различни институти или музеи. Дори сега отговарям на тези въпроси след цял един ден, прекаран в заливи и пещери в района на Националния морски парк Алонисос и Северни Споради, най-голямата морска защитена зона в Европа.
А биолозите и доброволците от парка ни разказаха как точно се поставят камери в пещерите, за да се наблюдава средиземноморският тюлен монах, как се променят необитаемите острови в реално време и как са успели да възстановят популацията на тюлените за малко повече от 30 години, откакто паркът съществува. Оказа се, че около работата на тези хора има куп истории за разказване, които често остават скрити. А в работата им има и кауза, и наука, но и усещане, че в света има баланс и той не трябва да се разрушава. Ето за такива неща ми е интересно да пиша, независимо дали говорим за репортажи или стихотворения.
3. Простотата, свободата, обикновените хора и истинските истории – защо се спираш на тях във време, доминирано от техните противоположности?
Вероятно защото обичам да се съпротивлявам. Но и защото днешното време създава съпротивителни движения – хора, които се връщат към аналоговата фотография, към минимализма, към простотата на живота и отказват да следват различни моди и да се състезават за всичко.
Може би го правя и несъзнателно – когато всички хора тръгнат в една посока, обикновено избирам да вървя в друга. Това ми дава усещане за свобода и мисля, че е наследство от баща ми – когато е бил млад, са го наричали Стоян Терсенето именно заради този опак характер и заради нежеланието му да върви в строя заедно с всички. Така и аз си търся темите и героите, които на мен са ми интересни, и много слабо се интересувам от това какво се очаква от мен.
4. Студенти, актьори, гости в студиото ти – толкова много и разнообразни хора, чието изкуство наблюдаваш, изследваш и понякога насочваш. Как съучастието в чуждото творчество променя съучастващия?
Няма друг начин, освен да се радваме на всеки добър текст, на всяка хубава книга, театрално представление, филм… Защото преди всичко сме читатели и зрители. Освен това ми се струва и здравословно за всеки пишещ човек да знае, че нищо не започва и не свършва с него, а светът е пълен с интересни хора, които вървят пред нас и които идват след нас.
5. Често разискваме трудностите пред културната журналистика в наши дни и влиянието ѝ върху обществените вкусове и нагласи. Какво може да направи един главен редактор на българска медия за културната сцена?
Интересът към културната журналистика е едно от най-трайните неща в живота ми – на 18 години отидох на стаж в програма „Христо Ботев“ като студентка по журналистика в първи курс и въпреки че това беше мой съзнателен избор, дори не съм предполагала, че един ден ще бъда главен редактор на същата тази програма.
Но в нея е събрано всичко онова, което обичам и ценя и до днес – култура, образование, наука. Това, което съм научила през тези години, е, че позицията на главен редактор е преди всичко отговорност и грижа за другите. И във време, когато културната журналистика все повече прилича на нещо друго – на шоу, на забавление, на реклама, програма „Христо Ботев“ е територия, която трябва да опазим.
