25/11/2024
Дори не знам как да започна това писмо…
Седя заключена в банята и пиша бързо.
Той обича да ме кара да плача. Обича да ми казва, когато изглеждам дебела. Обича да ми казва, че имам слаб характер, защото не му се опълчвам. Обича да се кикоти с приятелите си, показвайки им третата ми синина за месеца. Обича и да му готвя (винаги точно в 20ч.) и обича да му пера (често се правя, че не забелязвам бельото, което не е мое).
А пък аз обичам него. Защото знам, че заслужавам това, заслужавам него. Мама така казва. „Стой си на задника и мълчи. Никой друг не би те обичал, така че търпи“ ми повтаря, дърпайки ръкавите ми надолу, за да не вижда татко лилавите ми китки.
Едно време и на майка китките бяха лилави. Все повтаряше, че се е изцапала, докато сме рисували с пастелите ми. А тя не рисуваше с моите пастели. Понякога имаше пастели и по краката, но рядко ги виждах, защото тя носеше само дълги панталони. Не ходехме и на море. Приятелите ми ме питаха, защо не ходим на море с тях, а аз казвах, че мама е цялата в пастели и не иска да я виждат хора. Не разбираха. Нито пък аз.
Той ме обича. Честна дума. Между писъците си успявам да го чуя: „Ще търпиш, защото те обичам. Обичам те прекалено много.“ Никога не съм я разбирала тая прекалената любов и май не е нищо хубаво. Но той все пак ме обича, нали? Знам, защото любовта на тате към майка беше същата. А те се обичат.
Хората все повтарят, че любовта боляла. Но те не знаят. Не.
Любовта пулсира. Пулсира бясно под кожата ти. Любовта е синя. В зависимост от силата й стига до лилава. Любовта рисува по тялото ти. С пастели рисува. Любовта кърви на пода в банята. Любовта крещи за помощ, но никой не я чува, защото се преместихме в отдалечен квартал. Любовта спи в заключена спалня. Любовта не бяга, защото никой не й е казал, че може.
Някъде между „прекалената“ му любов, съветите на майка да търпя и „пастелите“ по кожата си, аз намерих нещо. Не, не себе си. Аз отдавна бях изтекла в канала на банята, докато червени пастели се изливаха от тялото ми. Не, аз намерих нещо по-важно. Намерих кураж. Намерих думата „не“. Намерих значимостта в себе си. Вече не в него.
И се надявам тази думичка “не” да е началото на края. Толкова малка думичка, отне ми цялото време на света, докато я намеря. Но сега възнамерявам да не я пусна да си отиде, никога. Защото вече искам да намеря моя път отвъд заключените врати. Пътят към нормалния живот. Живот без пастели и любов, която боли. Аз имам нужда от ръка, която да ме издърпа на повърхността. За да съм силна, и за да мога да помогна и на мама да го разбере. Искам да й кажа, че знам, че това не са пастели, и истинската любов не е такава. Искам да знае, че заслужаваме повече. Че вече можем да ходим на море, само двете, без пастели по тялото. Искам да кажа на всички жени, че трябва да се обичат и да не спират да търсят своята думичка “не”.
Защото животът може да бъде прекрасен.
Особено, когато има някой отсреща, който също да повярва в теб. Когато думата „помощ“ значи „надежда“, а не „срам“. Готова съм да бъда щастлива. Помогнете ми да бъда.