09/06/2026
📌ОНЛАЙН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ,,ИВАН ВАЗОВ '' - 2026г.
📌За есе, разказ, приказка или стихотворение📌
Представяме ви разказ от Гергана Йоханова с псевдоним - Гери Йо📖
гр. Плевен
Където ни отведат историите
Беше лятото, когато болестта се върна.
И последният ден от лятото. Или поне от лятната ваканция. Лятото нямаше мнение как го наричат хората и щеше да идва и да си тръгва, когато си поиска. Отдавна не беше дете, а и не ходеше кой знае колко на училище, че да чака ваканцията, така че той чакаше друго. Чакаше нея. Тя му беше обещала, че ще се върне и Тео я чакаше.
Събра ги една детска книга. Беше представяне на книга в книжарница и му се стори най-интересното нещо на света, макар че за пръв път влизаше в книжарница без да се притеснява, че ще го изгонят. Защото така се заплесна веднъж, че го нямаше два часа, а беше влязъл за молив. Трудно да се контролира с книгите, все пак те не бяха бонбони, на тях някак можеше да се устои.
Не че и имаше пари да си купи някоя книга, всичките им пари отиваха за лекарствата му. Затова все носеше дрехи, които едва му ставаха и бяха ужасно съчетани, така че всички го гледаха странно. Така го погледна и книжарката щом прекрачи прага и видя наредените столчета.
- Безплатно ли е? – попита, с което напълно затвърди мнението, че момчето с анцуг до глезените и прекалено голям суитшърт няма да е от клиентите им за деня. Поне бяха винаги чисти
- Да – все пак каза служителката неохотно.
Той кимна и прекрачи прага, усещаше погледна на служителката, така че седна най-отзад и се гледаше в заобиколните заглавия без да посмее да стане и да разгледа някое.
Всъщност влезе, само заради момичето. Видя я да влиза и реши да я последва, имаше намерение да я поздрави, но сега намеренията му се изпариха. Представи си как влиза я и сяда до нея. Но като прекоси прага, смелостта му остана навън и той остана отзад. Тя седеше на първия ред.
Поне повече не му посегнаха или не го причакаха, но сега беше готов той да ги причака и да ги пита какво им пречи новото момиче.
После една жена седна отпред. Тя му се беше усмихнала, когато влезе в книжарницата, веднага след това книжарката обяви името ѝ и той забрави за всичко около себе си. Никога не беше виждал истински писател, а жената беше съвсем обикновена, даже добронамерена, не беше като кралица от друга планета или нещо такова. Тя започна да говори и Тео беше напълно погълнат от историята, не осъзна кога беше свършило събитието, толкова интересно му беше станало, а някои хора се бяха наредили за автограф. Той не можеш да си представи да си имаш автограф от жив писател. Може би ако успее да си събере малко пари…
Насочи се към вратата и после седна на спирката пред книжарницата, за да изчака момичето, което го беше довело до този вълшебен кът.
Когато остана на спирката, той я поздрави, но тя само му се сопна:
- Какво искаш?
- Ами... – той се огледа, почувства се много глупаво – аз исках да те питам как свършва историята, момчето намира ли дома си?
-Не, умира по пътя – отсече ядосано.
И той погледна надолу унило, защо поне в книгите нямаха щастлив край?
- Не си ли с другите си приятели?
- Аз... нямам приятели – въздъхна.
Ето седяха си тук, говореха си от минута и тя вече го ненавиждаше.
- Кой автобус чакаш?
- Не чакам автобус. Нямам пари за билет – призна си.
- Защото си купи книгата? – после прехапа устни, явно нямаше пари за нищо, не че си е купил книга и не са му останали за билетче и му зададе друг въпрос – Обичаш ли да четеш?
- Да, но нямам много книги – каза и видя, че автобусът идва, но тя не се качи.
- Не е важно да ги имаш, а да ги четеш.
- Нямаше ли да се качваш?
- Не. Нали сме в една посока, нека се поразходим. И съжалявам, че те излъгах, не знам как свършва книгата, нали сега си я купих.
И така започна всичко. Така заобича лятото, а и да чете още повече. Понеже дойде с първата любов.
Когато си замина, му подари книгата и така и той имаше книга с послание от автор. Другото лято, тя пак дойде и му подари книга, както и много безгрижни летни дни.
Така лятото вече доби смисъл, а той беше събрал доста книги. Разбира се, че не четяха една единствена книга, но тя винаги му подаряваше книга, която е докоснала сърцето ѝ през годината.
Но следващото лято дойде без нея. Той я чака всеки ден до края на ваканцията. Това стана и следващото лято и по-следващото. А той чакаше. Макар да бяха минали няколко години, той все още чакаше. Насред най-голямата жега се върна разочарован, краката не го държаха и той трепереше. Беше се разболял последната зима, но така и не се възстанови съвсем. Но вътре в себе си знаеше истината – болестта, която му отне детството се беше върнала. За последен път. Най-вече затова искаше да я види, за да се сбогуват.
Есенният вятър се беше усилил, но той гореше. Видя приближаващия влак. Нямаше я. Слязоха само двама души. Гледа дълго след като влакът потегли, след което отвори книгата и се зачете в познатите думи. Беше като да се прибереш вкъщи всеки път щом взимаше книгата в ръце. Но едно сигурно и любвеобилно вкъщи, което не беше имал. После буквите заиграха пред очите му и той ги затвори. Облегна глава назад.
Отвори ги, когато чу името си. Усмихна се. Никога нямаше да забрави този глас. Тя беше там с книга в ръка, а Тео не беше чул или видял приближаващ се влак.
- Хайде – протегна ръка – време е да побързаме. Ще изпуснем влака. – светлината се процеждаше зад гърба ѝ и ѝ даваше ореол.
- Къде отиваме? – прегърна книгата с една ръка и потърси нейната с другата.
- Където ни отведат историите.
📖
